5 деца от ЧОУ Izzi Science for Kids са наградени на националния конкурс „Моите детски мечти”

dreams2

Щастливият град 

Вероника, 5. клас 

Знам, че това е невъзможно, но понякога ми се иска да построя един град. Само мой град, с прекрасни градини, с бистри езера, с нежни водни лилии и облян в слънчева светлина. По великолепните му алеи се движат хора, животни и богове, дошли тук от различни епохи. Облечени са различно, по характерния за времето си начин. Някои ходят, други летят, а трети са яхнали вълшебни животни… 

Мислите, че това е невъзможно ли? Не. Напълно възможно е, ако всички те са герои от книгите, които съм прочела. В началото ще са съвсем малко: Лукчо, Малкият принц, Роня – дъщерята на разбойника, Пипи, Карлсон, Чебурашка и крокодилът Гена, Артемида и Атина, Хърмаяни, Хари, Анабет, Пърси и кой ли още не… После ще стават все повече и повече, заедно с книжките в моята библиотека.  

В тази своя мечта аз съм като Алиса – само с една крачка мога да прекрача границата на обичайното и да вляза в този вълшебен свят… И за малко да поживея в него. Бих могла да си представя какво би станало, ако двама герои със сходни или противоположни характери се срещнат. Или да променя по свой начин съдбата им.     

Ето тук е Малкият принц, застанал до своя междузвезден самолет. Забелязал е отгоре зъзнещото телце на Малката кибритопродавачка и идва на помощ. Той няма да позволи тя да замръзне. 

– Добър ден! – казва Малкият принц. 

– Здравейте! - отвръща тихо малкото момиче. 

– Защо седиш на студа? Няма ли къде да се прибереш? 

– Не мога да се върна вкъщи, защото не съм спечелила нито една паричка и баща ми ще ме бие. Пък и у дома също е много студено… 

– Искаш ли да дойдеш с мен на моята планета? – пита Малкият принц. 

– С удоволствие! – поглежда го с благодарност  Малката кибритопродавачка.  

И двамата тръгват към планетата на принца… И приказката завършва щастливо! 

А ето тук, на този ъгъл, на висока колона се издига статуята на Щастливия принц. Целият е покрит с фини листа от чисто злато, очите му са два блестящи сапфира, а на дръжката на сабята му грее огромен червен рубин. В краката му се е сгушила малка лястовичка, а момиченце с лунички и щръкнали плитки ѝ подава в шепа трошички. Това, разбира се, е Пипи, а до нея долита Карлсон. Той изглежда странно, но усмивката му е толкова пленителна! 

– Кой си ти? – пита Пипи. 

– Аз съм Карлсон, който живее на покрива – отвръща той. 

– Aз пък съм Пипи, която живее във вила Вилекула! – хвали се тя. 

– Аз съм сръчен и красив по рождение! – не се предава Карлсон.  

– Аз пък мога да вдигам коня си с едната си ръка! – не отстъпва и Пипи. 

При тези думи дори Карлсон остава без думи. Но той знае къде да заведе новата си приятелка. Подава й ръка и натиска копчето на корема си. И двамата политат към покрива на старата къща, където ги чака Дребосъчето… Разказват си своите приключения и премерват силите си. И каква веселба следва после… 

А кой е този весел гумен крокодил с костюм, шапка и бастун, който се е скрил зад недовършения строеж на Дома на приятелството, гледа към едно рошаво момче и неговия събеседник и доволно клати глава?  

– Аз съм Ян Бибиян, а ти как се казваш? – пита момчето.  

– Чебурашка – отвръща странното плюшено зверче с очи на бухал и маймунски уши. 

– Какво странно име! Откъде идваш? 

– Oт завода. 

– Как така? 

– Там ме направиха от остатъци от други плюшени животни и се събудих в един голям магазин за плодове, в кашон с портокали. 

– Бил си в магазин? 

– Да. И там никой не искаше дори да ме погледне. Бях толкова различен от всички останали – тъжно поглежда Чебурашка. 

– И аз съм различен от другите деца, но това ми харесва. Баща ми ме изгони от къщи, защото мога да правя само пакости – подсмърква Ян Бибиян. – Сега съм приятел с едно дяволче. Казва се Фют. 

– Но това никак не е хубаво! – възмутено поглежда Чебурашка. 

– Защо? 

– Родителите ти те обичат, а ти, като се държиш лошо, всъщност ги изоставяш! Пък и пакостите няма с нищо да ти помогнат. Всеки, който ти казва да правиш злини, вместо добрини, иска да ти забие нож в гърба. Всъщност този Фют не ти е истински приятел. 

– Може и да си прав – замисля се Ян Бибиян – напоследък никак не ми върви… 

 Тръгвам надолу покрай езерото и стигам до края на града. Чудно! Тук е навалял пухкав сняг.  

– ЧНГ, уважаема Алиса! – поздравяват ме двама снежни човеци с морковени носове и свалят вежливо консервените кутии от главите си. 

– ЧНГ, почитаеми снежни човеци! – покланям се и аз, и забелязвам, че към нас се приближават две момчета с раздърпани ризи и ожулени колене. 

– Здравейте! – поздравяват снежните човеци и тях. 

– Кои пък сте вие?! – пита много недружелюбно Макс. 

– Бива ли деца да са толкова нелюбезни! Не забелязвате ли, че сме снежни човеци?! А вие какво правите? 

– Пакости!!! – отговарят в перфектен дует разбойниците. – Ние вършим пакости и в това сме най-добри! 

– А пробвали ли сте да рисувате? – уж нехайно пита първият снежен човек. 

– Да рисуваме ли? Какво пък е това? – намръщва се Мориц. 

– А да пишете пробвали ли сте? – опитва пак снежният човек. 

– Ама какви са тези неща, дето ги говориш, Снежко?! Какво е това писане и какво е това рисуване?! – недоумява и Макс. 

– Рисуването е, с помощта на молив и хартия, да опишеш чувствата си или това, което виждаш около себе си – отвръща замечтан снежният човек и взема празен бял лист. 

 Той започва да рисува зимния пейзаж около себе си, а Макс и Мориц ахват. 

– Ама това е наистина красиво! – казва Мориц. 

– А можеш ли да нарисуваш есента? – пита с любопитство Макс. 

– Е, Макс, а защо не опиташ ти? Както и ти, Мориц? 

Двамата вземат боичките и изглежда им харесва. 

– А възможно ли е да кажеш с думи колко е красива есента? 

– Това го правят поетите и писателите. Но ако искаш, опитай и ти – отвръща снежният човек. 

–  Ах, колко е хубаво! – започва Макс. – Листата са всички сякаш от блокче за водни боички. Виж, ясенът, който цял в пламък червен е, се моли на бука: – Дай жълто на мене! – а жълтият бук му отвръща: – Съгласен, но дай ми ти първо червенко от ясен! 

И толкоз са пъстри и шарени всички, че няма в боичките толкоз панички…* 

– Какви ти панички?! – прекъсва го Мориц. – Езикът ни даже не може със думи докрай да изкаже колко е хубаво!… 

– Браво, момчета! Виждате ли, че да рисувате и да съчинявате е по-хубаво, отколкото да правите пакости? 

– Да! Много Ви благодарим, господин Снежен човек, че показахте на мен и на Макс какво е рисуването и какво е писането! 

Изведнъж небето потъмнява, раздирано от гръмотевици и светкавици. Гневни гласове прокънтяват откъм крайбрежната ивица: 

  • ПОСЕЙДОНЕ, АЗ СЪМ ПРАВ!!!! – носи се разгневеният глас на Зевс Гръмовержец. 

Двамата с Посейдон имат кавга и се бият. Навътре в океана се бунтуват цунамита, а небето гърми и трещи. За какво, според вас, могат тези богове да се карат? Най-вероятно не сте познали, защото двамата се препират за това, кой е световният въпрос, на който отговорът е 42. Сигурно се питате как е възможно двама от най-великите богове да се карат за подобно нещо, но повярвайте, това е абсолютно възможно, когато си безсмъртен. И така: Атина седи до тях и очевидно знае, че и двамата не са прави, но си мълчи, за да не им развали края на книгата. Другите богове не са и започнали да четат тази поредица, затова само гледат недоумяващо. А ето какви са предположенията на олимпийците: 

– Зевсе, много бъркаш, въпросът е: “След колко години ще се появят други безсмъртни, опитващи се да вземат властта от нас?“. 

– Глупости, Посейдоне, въпросът е: ,,След колко хилядолетия Кронос пак ще се въздигне?“. 

Защо мислят така, май никой не може да каже, но те ще унищожат целия град, ако някой не ги спре. Затова Атина казва на Хърмаяни Грейнджър: 

– Хърмаяни, ти си чела ,,Пътеводител на галактическия стопаджия“, нали? 

– Естествено! 

– Трябва да ми помогнеш със Зевс и Посейдон. Те имат абсурдни предположения за световния въпрос, но междувременно ще унищожат всичко наоколо, ако не ги спрем. 

Двете отиват до брега на морето, където е сражението между Земетръсеца и Гръмовержеца, и Хърмаяни се провиква: 

– Аз съм дочела докрай книгата! Никой от вас двамата не е прав, но аз няма да ви кажа какъв е въпросът. Идете и прочетете поредицата. След това ще видите колко абсурдни изглеждат теориите ви! 

Двамата вземат със себе си на Олимп преведената на древногръцки поредица, сядат на троновете и дочитат книгите си. 

А Атина благодари на Хърмаяни за помощта и се чуди как може баща й и чичо й да са толкова недосетливи. 

Ето, виждате ли? В моя град-мечта никога не е скучно. В него всичко е възможно. В моя град добрите герои не умират. Всички, които не искам да    бъдат убити, продължават да живеят. В този мой приказен свят лошото никога не побеждава. Добрите хора са щастливи. Пороците не съществуват. Това е един съвършен град, в който живеят интересни и необичайни герои, а аз съм там заедно с тях и имам силата да определям съдбата им.  

И ако успея да покажа моя фантастичен град на хората, те може би ще го харесат и ще поискат също да построят такива места в умовете си.  

И след това ще създадат същите прекрасни градове, само че реални. 

  И Земята ще стане едно по-щастливо място за живеене…  

*-Валери Петров